То умира ... Ти го доведе до бездънни ями,до края на света,където е бездната,дъното на океана. То е самотно без теб. Вече нищо не усеща,не трепти,не се надява. Кръв тече от него,защото си далеч ... завинаги. Няма лекарства за него вече,няма надежда и вяра,няма любов. Какво направи с това сърце? Отново наложи волята си и то се подчини в стремежа си да бъде с теб,да тупти в твоя ритъм. А ти стоиш зад ледена стена и не се интересуваш от никого,освен от себе си,от студения образ,взиращ се в теб през огледалото. А то е просто една вещ...

Взимаш всичко от това сърце,но нищо не му даваш. То никога не се чувства щастливо. Ако можеше,щеше да вика за помощ,но кой ли ще го чуе? Ти си сляп,глух,незасегнат от чуждата болка. Живееш сред разбити илюзии. Всеки ден се моля за теб,мисля си за деня,в който ще се събудиш от тази летаргия и ще погледнеш и за другите,които страдат заради теб. Живея за деня,в който нарцисът в теб ще увехне.

Всяка стъпка,която правиш,всяка усмивка,която даваш ... тя не е истинска. Тя е лицемерна и измислена. Като острие си за загиващо сърце и дори последен дъх не му оставяш да поеме. СПРИ! За миг поне преглатни злобата и бъди човек! Построй църква,храм на доброто в съсипаната си душа и живей в него ... поне докато сърцето догори и жарта в него се превърне в черна пепел ...